Бях доброволец в лагера за разселените от ел-Фашер. Ето какво видях

Бях на към 13 години, когато стартира спорът в Дарфур през 2003 година Като младеж, който четеше и слушаше вести преди зората на обществените медии, не разбирах изцяло историческия или политически подтекст, само че разбирах, че има потребност да се работи. Необходимост да се постави завършек на филантропична рецесия. Това е едно от събитията, които в последна сметка ме накараха да стана доктор и да работя в региони на спорове и естествени бедствия.

През първите две седмици на декември бях доброволец с неправителствена организация, предоставяща медицински грижи в лагер за вътрешно разселени лица (IDP) в ал-Даба, в северния щат на Судан. По някакъв метод се върнах първоначално, назад към мястото, което за първи път ме подтикна към деяние.

В течение на двете седмици, в които бяхме в ал-Даба, популацията на лагера набъбна от 2000 на повече от 10 000. Понякога се усещаше по този начин, като че ли в никакъв случай няма да има задоволително запаси, с цел да се настанят всички новодошли. Няма задоволително храна и вода. Няма задоволително медикаменти. Няма задоволително тоалетни.

Вместо това, това, на което бях очевидец още веднъж и още веднъж, беше смелостта, щедростта и безкористността на суданския народ: от самите разселени лица до локалния личен състав на неправителствената организация, с която бях доброволец.

Това са историите на някои от тези, които срещнах по време на един ден в лагера.

Хора като 15-годишни Фатима*. Бяха й лишили 21 дни, с цел да стигне до ал-Даба. Тя избяга от ел-Фашър, когато Силите за бърза поддръжка, милиция, която сега се бие против суданската войска, настъпиха към родния й град.

Тя беше бременна в 10-та седмица с първото си дете. Трябваше да бъде преместена в болница за фетален ултразвук. Попитах я нежно дали бащата на детето ще я придружи до болничното заведение. Тя погледна встрани. Майка й ми прошепна, че е била изнасилена. Взех ръката на Фатима в моята и седнах с нея в безмълвие, а сълзите й капеха по ръкавите ми.

След това срещнах Айша, майка на пет деца. Беше изгубила брачна половинка си по време на дългото и трудно пътешестване от ел-Фашър до ал-Даба. Хемоглобинът й беше извънредно невисок и аз й споделих, че ще би трябвало да я трансферира в най-близката болница за кръвопреливане. Тя не можеше да понесе да напусне децата си, защото те имаха повтарящи се кошмари и не спяха добре през нощта, откакто изгубиха татко си.

Прекарахме по-голямата част от час, пробвайки се да разгадаем казуса с нея и се спряхме децата да останат при баба си, до момента в който Айша беше преместена в болничното заведение.

След това имаше Хадиджа. Бяха й лишили четири седмици, с цел да стигне до ал-Даба. В хаоса на бягството от ел-Фашър тя гледа по какъв начин брачният партньор й е прострелян в гърба. Колкото и сърцераздирателно да беше да си тръгне, без да го погребе уместно, тя продължи с трите си дребни деца, бягайки пешком.

По пътя имаше малко храна и лимитирана питейна вода. Най-малкото й дете умря от тежка диария и недохранване. Тя някак си съумя да откри сили да събере задоволително пари, с цел да пътува на стоп в транспортно средство с двете си останали деца за част от пътя.

Но нещастието се случи още веднъж. Те попаднаха в злополука. Второто й дете умря от пострадванията си. Хадиджа дойде в ал-Даба с най-големия си наследник – единственото оживяло дете.

Когато я срещнах в нашата здравна палатка, Хадиджа беше бременна в 36-та седмица с четвъртото си дете. Тя имаше зараза на пикочните пътища, тъй че й дадох курс на антибиотици. Тя ми благодари сърдечно, целувайки двете ми бузи. Нейната признателност ме накара да се усещам още по-неудобно, че имах толкоз малко да предложа на някой, който е претърпял толкоз доста. Казах й, че ще бъде в моите молебствия.

Внезапно тя се наведе към мен и ме попита името ми. Казах й името си и тя го повтори, оставяйки го да се търкулне нежно от езика й. Тогава тя уточни бременното си коремче и сподели: „ Така ще кръстя детето си “. Чувствах се изумен от това, което тя ми даваше, когато толкоз доста към този момент бяха взети от нея.

В един миг имах потребност да си взема отмора за обедните молебствия, тъй че отидох до сламената къща на вуйна Наджва със сламен покрив. Тя беше в лагера за вътрешно разселени лица повече от година. Нейната молитвена постеля беше едно от дребното й притежания. Но тя го оферираше гратис на всеки, който имаше потребност от него. Домът й се усещаше като безвредно място. Тя настоя да пия чай. Когато учтиво й отхвърлих, тя ми предложи варен фасул и леща. Нейната благотворителност ме остави преклонен.

Както и смелостта на моя преводач, Ахмед. Той беше член на локалния личен състав в неправителствената организация, в която бях доброволец. В началото на войната през 2023 година Ахмед заведе родителите и братята и сестрите си в Египет, увери се, че са в сигурност, след което се върна в Судан, с цел да продължи да служи на своя народ. Чувах сходни истории още веднъж и още веднъж.

Местният екип в Судан беше направил безчет жертви, с цел да остане в страната и да служи на нейния народ макар безбройните закани за персоналната им сигурност. Когато си помисля за безпокойството и загрижеността на личния ми татко, до момента в който ме оставяше на летището преди полета ми за Судан, мога единствено да си показва какво усещат родителите на Ахмед, знаейки, че синът им остава във военна зона по желание, до момента в който те живеят в относителна сигурност.

Судан претърпява най-голямата филантропична рецесия в света. И въпреки всичко е получил по-малко от 35 % от световните си потребности от финансиране. Една трета от популацията е изселено. Всеки втори е гладен. Много елементи на страната изпитват апетит, като милиони са изложени на риск от гладна гибел.

Не знам къде са решенията. Но знам, че ние, като интернационална общественост, сме проваляли Судан и неговия народ още веднъж и още веднъж.

Можем да се оправим по-добре. Трябва да се оправим по-добре.

Фатима, Хадиджа, Айша, вуйна Найуа и Ахмед заслужават по-добро.

Суданският народ заслужава доста по-добро.

*Всички имена са изменени, с цел да се отбрани самоличността им.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не безусловно отразяват публицистичната позиция на Ал Джазира.